Едно интервю на Снежина Маринова
Бих искала да ви представя поредния прекрасен и топъл образ във Voice Academy – Снежана Бахчеванова. Любяща, мила, засмяна и добра, тя винаги е готова да те обсипе с комплименти и със съкрушаващата си очарователност. Не знам дали е редно, но ще ви споделя за любимия ми час при госпожа Бах, както обичам да я наричам. След като се бяхме впуснали в тънкостите на солфежа и ритмите на пианото, обзети от детска радост, легнахме на лилавия килим в нейния кабинет и щастливо се подхилквахме за щяло и нещяло. Такава е прекрасната госпожа Бахчеванова – мечтател и ценител на красиви моменти.
Kак е станало така, че да се занимавате точно с пиано?
Когато бях на 6 години с едно дете, мой приятел, дрънкахме с ръце и крака на едно пиано, като се опитвахме да изсвирим Котешкия Марш. Майката на това момче ни хвана за ръцете и ни заведе в близката музикална школа, за да се научим как се свири Котешкия Марш с ръце, а не с крака.Така започна свиренето ми на пиано.
И как вървеше структурираният ви досег с пианото?
Започнахме да свирим от руската школа – първите много тежки упражнения. Всичко вървеше с много плач първоначално, но с абсолютната подкрепа на моята майка, която беше много музикална и музикално грамотна. След което, пак с помощта на майка ми, се насочвам да уча в музикалното училище. Където имам първа среща със солфежисти – най-страшните хора на света. После се оказва, че ако имаш перфектен музикален слух, солфежът може да бъде много приятен и забавен. Той може да ти открие цялия свят на музиката – връзки, отношения, логика.
Влязохте в музикалното училище, нали?
Да. Там изведнъж се оказва, че аз искам да се науча да пиша музика. Кандидатствах да изучавам допълнително композиция, което беше нещо експериментално в музикалното училище тогава. Приеха ни трима души. Започнаха първите опити, и както казваше моят преподавател по композиция: “Снежана, от всеки твой такт мога да напиша отделно музикално произведение”. Аз тогава почти нищо не разбирах от връзки, структура и хармония и така всъщност чрез този предмет опознах музиката като цяло. Но си давах сметка, че до този момент в историята не е имало известна жена композитор и аз няма да съм първата.
Не е имало жена композитор?
Имало е, но някак във времето никога не е оставало тяхното име или творчество. Поне аз не знам. Но сега след като съм във Voice Academy и имам творческа свобода и прекрасния ученик в лицето на Снежина Маринова (бел.р. – Това съм аз!!!), която просто в нищото каза: “О, госпожо, свирим си тука ние с Вас, нещо романтично в ла минор не може ли да ми намерите да свиря” и понеже не намерих нищо подходящо за теб в ла минор взех, че написах. И не случайно съм направила, Снежи, посвещение: “Something in Lа”, защото ти си моето вдъхновение и моята звезда, която да последвам. Човек, който ме е научил, че мога да се изразя чрез музиката и чрез моите ученици.
Какво мило нещо ми казахте …
Казвам го абсолютно сериозно, защото когато работиш с хора, всъщност те не разбират колко много ти помагат и на колко много те научават. За мен учениците са много важни, защото всички неща, които съм открила в музиката, която изпълнявам, пиша, свиря или пея, е благодарение на тях. За да мога да обясня нещо на тях, аз трябва да ги опозная, да стигна по някакъв начин до тях и тяхното съзнание. Вярвам, че аз уча велики хора, защото те утре могат да направят невероятни и чудесни неща и аз само мога да ги подкрепям в това.
От кога реално започнахте да преподавате пиано?
Станах учител по пиано на 16 години. Имаше едно момиче, което искаше да кандидатства в музикалното училище и идваше два пъти на седмица при мен да работим. Още помня, че учеше соната на Моцарт в до мажор. Това беше моето първо изпитание като учител по пиано. Трябваше така да направя, че да науча това момиче да свири в съответния стил, със съответните изисквания и същевременно така, че да не загуби себе си.
След това къде продължихте с преподаването?
След това преподавах в училище от 8 до 12 клас в паралелка с разширено изучаване на музика. Преподавах 5 музикално- теоретични предмета. Работих 2 години. Във Voice Academy съм от 5 години и тук предизвикателствата са постоянни. Изграждане на нови системи, планове, групи, места, въобще доста динамичен е процесът и няма как да изпаднеш в монотонност.
Какво е за Вас Voice Academy?
Voice Academy за мен е сбъдната мечта. Тук имам възможността да бъда себе си и да приложа дългогодишния си опит. Тук любовта към музиката и разбирането на музикалните принципи са начин за изразяване с разбиране, с лекота и с удоволствие за учениците. Музикалните канони са рамката, от която, чрез своята креативност, учениците излизат и разпознават себе си в изкуството, което интерпретират. Voice Academy е моят дом, в който споделям радостта от музиката с любимите си колеги – всички изключителни професионалисти, невероятни хора и добри приятели.
След толкова години каква е сега връзката Ви с пианото?
Най-любимото ми нещо все още си остава да свиря на пиано, дори и след цял работен ден. Единственият начин да се разтоваря и да заредя отново батериите е да седна и да посвиря музика, която обичам. Познай чия – на Йохан Себастиан Бах, който винаги подрежда мислите ми, чувствата ми.
Той Ви е първият избор? Казвате си “днеска съм имала натоварен ден – посягам към Бах”?
Дори и да посегна към друг композитор, много бързо ръката ми отива и изважда поредният сборник на Бах. Обичам да свиря на прима виста. Тоест, както да седнеш да прочетеш една книга, така обичам и аз да чета ноти. Започвам да свиря и се въвеждам в една история. Не мога да кажа, че не обичам да изработвам, но за мен музиката е това – да прочета история в момента. За това ми помага умението да чета много бързо и да се справям с особеностите на целия музикален език. Когато бях дете – получавам пари и първото нещо, което отивах да правя, е да си купя ноти, които да прочета. Това е като да отидеш в книжарницата и да си купиш някой роман, за мен това бяха школите по пиано.
Да се върнем на композицията Ви и албумът, който направихте. Споменахте, че съм вашата муза … не ми омръзва да го повтарям.
Като се тръгна с “нещо в ла минор” и колегите, на които го представих за първи път като щрихи, го харесаха, започнах да се грижа за тази пиеса. Разнообразих я, дълго време я обработвах, за да звучи логично, нежно, красиво, приятно, да докосне душата на човека. Много добре се прие от хората около мен и аз след това като игра реших, че щом е “Нещо в Ла”, може да има “Още нещо в Ла” – продължение. Като този път обаче всичко си имаше своето вдъхновение. Ако за първото беше Снежина Маринова и представата ми за нея как би се почувствала, ако го чуе, така всяко следващо го свързвам с конкретен човек, с конкретно събитие, с конкретно чувство. Така се появи първият албум „One Week – Something in La“.
[soundcloud url=“https://api.soundcloud.com/playlists/3896519″ params=“color=ff6600&auto_play=false&show_artwork=true“ width=“100%“ height=“450″ iframe=“true“ /]Как се случи така че сътворихте и втори албум „One Week – Maybe in Fa“?
Сядайки на моето любимо пиано вкъщи започнах да общувам с него като с душа, не с нечия друга, а с моята душа. Като свирех, аз чувах себе си. Връщаше се към мен този израз и тази емоция, което започна да ми харесва много. Започвах определено произведение в определения ден – понеделник, вторник, сряда … – с определените чувства и мисли, написвам го колкото мога и след това дълго време се връщам към него, обработвам, търся различни неща, развитие и какво ли не и като го завърша то вече си носи идеята от деня, в който се е появило. За всяко произведение и до ден днешен, ако го свиря на живо се връща това чувство.
Искам сега да разкажете много важна история, която съм убедена, че феновете много ще харесат, а именно – как сте се запознали с мъжа Ви.
Това е моята любовна история. Аз трябва да пътувам за някъде, за където знам, че закъснявам. Убедена съм обаче, че дори и да си хвана автобуса навреме и той да ме заведе от точка А до точка Б, аз пак няма да мога да свърша тази работа, защото работното време на другите хора ще е свършило. Но въпреки това аз тръгвам. Виждам, че изпускам автобуса, но един младеж застава с крака на стъпалото на автобуса и с ръката държи вратата. Благодарение на него аз успявам да се кача в този автобус. Сядаме най-отзад, защото няма други свободни места. То е късен следобяд, а аз съм летяла цял ден и следователно от умора заспивам на рамото на младежа. Спя необезпокоявана от никого, най-вече от него, и в един момент отварям стреснато очи и виждам, че автобусът се движи назад. Питам младежа до себе си какво става и той казва: “Спокойно, спокойно, тук просто трябва да отстъпим място. Вие си спете”. И аз като добро момиче си слагам пак главата на рамото му и продължавам да си спя до последната спирка. В момента, в който тръгваме да слизаме, аз вървя след него, той се обръща и казва: “Сега като се наспахте бихте ли пили едно кафе с мен?”.
… и отидохте да пиете кафе …
И отидохме на кафе, да. Спомням си всичко около себе си, дори сезона помня, беше студена есен. Говорихме толкова много и толкова добре се почувствах. Беше много хубаво. Да и аз просто хванах автобуса в обратна посока и се прибрах. Съдба, както казват, можеше да изпусна автобуса и него да изпусна, както и той мен. На билетче от трамвай си написах телефона.
От колко време сте заедно?
От 29 години сме заедно. Музиката е тази, която ни е сплотявала, въпреки че той не е музикант. Това, което аз показвам с музиката, той явно го приема и слуша. Винаги е близо до мен. Никога не е било аз да свиря и той да излезе от стаята, или аз да блъскам нещо, което не мога да измисля и той да се изнерви. Не, винаги е бил много търпелив. Музиката е това – да сплотява, да събира, да лекува, да разкаже, да почувства, да представи, да е мечта, да е всичко.
Много ми харесва колко обичате музиката. С плам … Интелигентно и осъзнато я обичате, не е просто сляпа любов.
Да. Например, музиката е винаги в някакъв метрум, с някаква пулсация. Ритъмът е това, което поддържа музиката, а ритъмът е нашето сърце. Спре ли да бие то, спира и музиката. Затова музиката е нашето сърце, нашето движение и нашият живот.